Стъпки...

През 1928 г. баба ми е била на десет години, но е запомнила убийствено студената зима. Следвали са и други ужасно мразовити и люти зими, но точно тази не е могла да забрави. Много водопроводни тръби и кранове в София се пръснали. Това създало доста грижи на общината, но родило и много платени часове работа за няколкото наети допълнително водопроводчици македонци, живеещи на улица „Хан Аспарух".

Краят на приказката със спуканите тръби и лютата зима бил, че всичките майстори успели да оправят своето лично финансово състояние. Така на мястото на схлупените им едностайни къщички на улица „Хан Аспарух" с тоалетни на двора, се появили първите няколко обновени двуетажни постройки. В дворовете гъсто засадили чемшири, а за разкош изградили чешми с посребрени чучури. Огромни орехи разпервали клоните си, пазейки сянка и хладина на новобогаташите. Едно от тези дървета все още е там и мълчаливо наблюдава новите ни времена, спомняйки си онези безметежни години.

Появили се и резбовани чардаци – водопроводчиците още повече се замогнали и докарали тревненски майстори да им украсят къщите. Старинната българска резбована екзотика се появила и по таваните. С годините градът ни скоростно се разраствал, а планираните чертежи нямало как да се подминат и тези къщи, когато им дошъл редът, били бутнати, а на тяхно място се издигнали нови строежи – стабилни кооперации, известни ни и до днес. Повечето са построени от българо-германски строителни сдружения.

При водопроводчиците, които останали да живеят на същата стара улица, но в новите си обширни апартаменти, топлата вода се загрявала от приспособени варели с вода, които сръчните майстори свързвали към печка или стенна камина. Както се казва – самоука, но много развита и експериментираща техническа нация.

Тъкмо от това тръгна цялата история по-надолу. Тя започна с въпроса ми що за причудлива инсталация е монтирана в тъмния ъгъл на хола, след като забелязах един такъв варел, боядисан с бяла блажна боя, за да е в тон с белите стени с латекс. Попитах собственика, а той мълчаливо извади една бутилка вино, отвори я, наля в чашите и започна разказа си. Така чрез историята на един прост варел се озовахме много назад в годините. Нищо, че сме отдалечени почти цял век от тази епоха и вече няма кой да си спомня за тогавашните събития.

Нека ви разкажа историята на първия герой от улица „Хан Аспарух". Това е Иван „Донсуза", живял в апартамента с все още запазения стар варел с вода за отопление. Как и защо този човек се е озовал в България преди Руско-турската война от 1876–1878 г. и защо са му викали Донсуза, а не Василиев, както е бащината му фамилия?

През януари 1874 г. руският цар реформатор и освободител на крепостните селяни Александър II издал „Манифест за въвеждане на всеобща воинска повинност". Преди този манифест е можело да се прехвърлят военните задължения на друг човек, който ще отбива твоята дълга военна служба – абсурдните за днешното време 15 до 20 години.

Бащата на нашия герой Иван Василиев вече бил изпратил двама от синовете си в армията, а други трима погребал през Кримската война. Точно тогава младежът замислил бягство в чужбина. Потеглил към Османската империя, където трудно щели да го открият, защото е вражеска територия.

Скоро се озовал в малко българско селце близо до Никопол. Оженил се за българка, родили му се деца. Високият синеок и снажен пришълец се занимавал със земеделие, пробвал пчеларство и лозарство, носел със себе си, както се казва, своя „ноу хау". Местният паша знаел всичко за Иван. Дори местните турци му лепнали за име „Айван Донсуза" – тоест „Иван без Дон" има се предвид без реката Дон.

Започнала Руско-турската война. Императорската руска войска преминала Дунава. По това време Донсуза още изчаквал подходящия момент да направи връзка със сънародниците си, за да се включи в някой отряд, макар да предполагал, че най-вероятно ще го окошарят за предварителното дезертьорство.

В средата на месец юли 1877 г. Западният отряд под командването на генерал-лейтенант Николай Криденер превзел Никопол и отбил армията на Осман Паша. Съвсем скоро в Никопол пристигнал и руският княз Николай Николаевич, главнокомандващ Дунавската армия, и издал заповед за създаването на българско опълчение.

Това е моментът, в който Донсузът решил да се покаже пред своите. Той обаче не знаел, че един от по-големите му братя служи като кавалер-гард в охраната на княза. След като стигнал до Никопол, разпитал къде може да се запише като доброволец, сетне отишъл и паднал на колене пред охраната на никополската къща, временен щаб на офицерите, както и на самия руски княз Н. Николаевич.

Първоначално разкаялият се бил окован във вериги, но след няколко часа го опростили и освободили заради заслугите на брат му — братът е измъквал от няколко опасни ситуации хора от императорското семейство. Така Иван „Донсуза" веднага бил вписан в една от българските дружини, където имало около 50 българи, жители на града и близките до Никопол села.

Донсуза се сражавал до края на войната, бил се при Плевенската епопея, раняван е бил три пъти. Преживял началото на ХХ век без никаква идея за прошение на поборническа пенсия. Иван Донсузов не е единственият с тази фамилия в България, но тук визирам само тази част на софийската му рода. Брат му Кирил, който е бил охрана на княза, след войната пазел и Александър II.