Под небето на стара София

Извън злободневните теми, малко завръщане в миналото — как е изглеждал квартал „Лагера" или поне това, което се вижда на снимка, направена на 18 май 1891 година.

Преди 132 години на тогавашните равни поляни, където днес все още има стари тротоарни „сарански" плочки от червен кварцов пясъчник, са присъствали владетелят Фердинанд Български (все още княз) и свитата му. Другото, което напомня за тия времена, са силуетите на построени малко по-късно първи добруджански заселнически къщи, помнещи духа на отдавна миналите дни. Около тях са били строени гвардейците от конвоя на българския владетел, началникът на тайния му кабинет Димитър Станчов, много генерали. Едни от най-важните са били Данаил Николаев — по това време военен съветник на княза, генерал Сава Савов от военната свита, граф Амеде дьо Форас, който е бил маршал на двора. Най-близо до суверена от придружаващата свита в една от трите протоколни каляски е седял Робер дьо Бурбулон, аристократ от Орлеанския двор, който по това време е служел като личен секретар на княза. Той е изпълнявал и ролята на *шамбелан при двора. Тук са били и доведените от Фердинанд маджари от Австро-Унгария за служители в двореца. Те са били част от чудатостите на княз Фердинанд, известен със страстта си към старините и историческия блясък. Негово било хрумването да доведе тези задгранични персони строени за парада зад мястото на генералитетите. Видът им сред останалите хора в униформи е бил доста ексцентричен за онова време: не само че всичките са били без бради и мустаци, което е отколешен признак на мъжественост, а лицата им са били гладко обръснати до блясък и намазани с олио, за да лъщят, по нареждане на княза.

Но не е само това — нестандартният им вид изпъквал, понеже били облечени в позлатени ливреи на лакеи. Което пък е било някаква своеобразна закачка и реверанс към френския кралски двор отпреди 200 години. Все пак княз Фердинанд е син на Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Свидетелствата за неговите ексцентрични фантазии са доста. Наредил например унгарците да носят триъгълни шапки, които са били абсолютно старомодни за времето и за тогавашните военни униформи. Цялата тая позлатена атракция предизвиквала у придошлото местно население мощно цъкане с език. Невъзмутимите маджари обаче не трепвали ни най-малко, явно привикнали както на чудатостите на господаря си, тъй и на настроенията и възприятията на зяпачите. Жалко, че фотографът, заснел въпросната снимка, не е запечатал и тази картинка на стъклената си плака.

За читателите, които не са запознати с военните униформи от времето преди Наполеоновите войни — триъгълните шапки и дългите лачени ботуши със спуснати краища (наречени ботфорти) са били точно като тези на маджарите. Днес могат да се видят само по илюстрации, музеи, маслени картини от периода на съвременниците им или като част от реквизитния гардероб в сериалите за онова отминала епоха на кралския дворцов блясък. Но на военния парад не са били само тези ексцентрици — строен пред тези с ливреите и странните триъгълни шапки е бил личният взвод **пазванти на княза. Всъщност в първите десетина години след идването си княз Фердинанд, като един доста консервативен и едновременно ексцентричен монарх, е решил да запази ориенталския салтанат, заварен в българския дворец и създаден от предшественика му княз Батенберг I.

Точно този личен взвод телохранители, въведени от предишния български владетел, се състоял от около две дузини високи мъже, сменяващи се пред покоите му в двореца на всеки четири часа. И тяхното облекло също е запазило историческото ни наследство, но е съдържало и елемент на театралничене: пазачите са били облечени в турско-арнаутски костюми, обути в шалвари от лъскав червен плат, препасани с ярки копринени пояси с елеци от червена шаячна материя, обшити с дебела сърма. На кръста — закачени традиционните ятагани. Всичко това днес звучи като заигравка и препратка към традиционната охрана от еничарския корпус при цариградските султани. Началник на нашата ориенталска дворцова гвардия е бил някой си бай Христо. Той имал огромни мустаци и бил направо атракция за всеки, покрай когото минавал. С този легендарен бай Христо има една интересна история, но ще я оставя за следващия път.

Всичките шарени старомодни дворцови свити и военните части на войската в местността „Лагера" са били строени на равните поляни. Представете си картината: редовната армия е с парадната си униформа, лъснатите чизми и намазаните с восък колани и портупеи отразяват слънцето, стегнати и опънати за парада. Пазвантите с ориенталските одежди стискат с дясната си ръка кокалената дръжка на ятагана, забучен в инкрустирания с полускъпоценни камъни калъф на пояса. Маджарите наместват триъгълните си кожени шапки, от време на време се колебаят дали да не ги свалят и да си веят с тях заради жегата — но не смеят. Главите на всички гледат в една и съща посока — към княза, и очакват всеки момент да премине пред тях, за да ги поздрави. Конете под своите ездачи също нямат търпение да се изявят — тъпчат на едно място, рият с предните си копита тревата и пръхтят. Знаменосците държат изправени дръжките на военните щандарти (знамената) и се мъчат да не ги килнат наляво или надясно, за да не посрамят и развалят стройните редици зад тях.

Нека спомена и опиша защо военните паради, строевите прегледи и ученията, приемани от царските генерали в местността „Лагера", са били точно на това място: след обособяването на българската армия е било необходимо незабавно обучение за всички войскови части — пехота, артилерия, кавалеристи и прочее. Това се е налагало, защото все пак организирана българска армия не сме имали от 500 години. Ако изключим единствено четниците и обучението им в легиите или спорадичните хайдушки движения, но те не са били организирана армия все пак. Естествено, първоначално е имало нужда от място, затова са избрали недалечния терен на „Лагера", а отсреща и „Хиподрума", където по-късно е бил построен стадион за конни надбягвания, състезания и полкови кавалерийски прегледи. И второ — армейските формирования е трябвало методично да се ръководят и обучават с месеци и дори години, което е можело да стане само с помощта на опитни офицери и добри инструктори. След Освобождението това се е случило под опеката на останалите у нас или назначените служебно щатни офицери от руската императорска армия.

Има и още един нюанс: на софийския гарнизон (и не само на него) са били нужни бойни знамена. Затова, непосредствено след Руско-турската война, ритуалът по освещаване на стандартните бойни знамена на българската войска е бил възстановен със заповед от първия назначен след Освобождението военен министър (изпълняващ длъжността) на Княжество България — руския генерал Пьотър Паренсов. Оказало се обаче, че заповедта е била дадена, но нямало къде у нас да се ушият в голямо количество такива специални военни атрибути. Затова най-първите полкови щандарти и бойни светини за нуждите на българската армия са били поръчани в една санктпетербургска фирма в далечна Русия (името ѝ е „Руска империя"), която е изработвала серийно църковни ***хоругви. Виждали сте ги в шествия по празниците. И накрая, за да се олицетвори държавността, в ранната сутрин на 30 август 1881 г. в София, са били раздадени първите бойни знамена на всички части на българската армия. Богато украсените с бродерии, ширити, пискюли и ресни бойни знамена са били тържествено връчени на командирите на полковете именно на тия поляни, под днешните сгради в кв. „Лагера".

Връщаме се в онзи май през 1891 година: в далечината на фотографията е силуетът на планината Витоша. Смятах, чертах и изчислявах и прецених, че сниманата група с княза се намира някъде около градинката до днешната черква „Свето Рождество Богородично". Може и да бъркам, разбира се, но ми се струва, че съм прав по ракурса на фотографа. А пропо, самата черква по това време все още не е била издигната, дори не е имало идея за проектирането и построяването ѝ. Това се е случило след около 40 години — през 30-те години на ХХ век.

Не знам дали успях да забележа всичко на снимката. Но поне имах повод да си спомня, представя и сравня детайлно изчетеното по редовете на десетките спомени на участниците от подобни церемониални тържествени и паметни моменти. Едни далечни мигновения от отминали отдавна княжески времена като това събитие от онзи месец май 1891 г. Затова още утре, за всеки случай, ще премина през поляните на „Лагера" по стъпките на дворцовата гвардия, на маджарите, на генералите и на княза, за да усетя пропуснатото. Знам, че все ще намеря още нещо, още някой скрит детайл. До скоро!